Nissan GT-R: Чудовището

Една от големите автомобилни срещи на живота ми. Безусловно казано. Точно толкова безусловно, колкото безусловна е майчината любов. Но, не се бъркайте – в Nissan GT-R няма нищо майчинско. Защото тази Годзила е чудовище. Което би изяло собствените си деца. На закуска. И после ще се огледа за още.

Въоръжен с пръвото изречение от този текст в комбинация с най-подкупващата ми усмивка се изтипосах на щанда на Nissan в рамките на софийския автосалон. И поисках своите 30 минути с Nissan GT-R по софийските улици. Не знам дали е заради усмивката или заради изречението, но ги получих. За да мога след това да ти разкажа с какво бяха изпълнени.

Уговорката ми е за 12:30. Тя включва Nissan GT-R, професионален инструктор и 30 минути. Нито повече, нито по-малко. Колата и инструкторът се бавят. 30-те минутки си текат. Егоистичното копеленце в мен крещи. Разумният и балансиран тип контрират егоистичното копеле и му казват, че е редно да проверя какво точно се случва.

Оказва се, че документите на колата са останали в някой от екипа, съответно ченгетата са изловили демо автомобила и в момента инструкторът води преговори на „високо” равнище.

12:45. Годзила е тук. И е боядисана в Daytona синьо. Запознавам се с инструктора. „Приятно ми е, аз съм Гришата” получавам като отговор на протегнатата ми ръка. Малко по-късно и след известно количество общи приказки научавам, че Гришата е на 18. И е рали пилот. Гришата (Григор Григоров) е първият българин, който е получил професионален лиценз преди да навърши пълнолетие. И съответно, преди да си вземе шофьорската книжка…

12:47. Палим Годзила. Оборотите се вдигат за две три секунди, после падат до стандартните за празния ход. Усещаш двигателя с цялото си същество. Чуваш го отчетливо, тялото ти регистрира вибрациите. Без да тресе, без да бумти. Просто знаеш, че чудовището е будно. Държиш спирачката. Превключваш на скорост.

Оборотите отново се вдигат за секунда две. Чуваш и усещаш механичното зацепване на диференциалите. Целия трансмисионен механизъм е толкова сложен и скъп, че стойността му е близка до тази на битурбо двигателя.

12:48. Плавно пускам спирачката. Много малко газ. Колата тръгва съвсем спокойно. Без истерии, без крясъци. ОК, значи можеш лежерно да я въртиш из града. Воланът на Nissan GT-R е безумно тежък. После ще разбера защо. Но и към този момент ми харесваше! Нищо от стерилитета на пластмасовите многотиражки.
Стискам здраво геврека, защото знам, че тази кола яде човешко на закуска. Също като в милицонерски виц – миг невнимание и цял живот мъртъв.

12:50. Цариградско шосе в посока Пловдив. Престрояването изисква малко повече газ, а мен ме е шубе да не се изстрелям себе си, Гришата и Годзила в маршрутката пред мен. Страничните огледала показват, че трафикът зад мен е застинал в очакване на МОЯТА маневра. Кой казва, че на пътя всички са равни? ОК, мигач, много плавно с газта и получавам много плавно и контролирано ускорение. Отново се изненадвам колко тежък е воланът. Подскачаме по неравностите на шосето и плавно спускаме към магистралата.

12:53. С Гришата се разбираме, че ако успея да съм първа кола на светофара, ще мога да опъна един битурбо ластик с GT-R. ОК, правим го. Съвсем стандартно. Без R-режим, без launch control. Правя го като бабичка зад волана на лимузина. С десен крак държа спирачката, зелена светлина, срутвам стъпалото върху газта.

Натискам до ламарината.

Мамка му! Мамка му, мамкаму, мамкаму!

550-те к.с. от битурбо V6-та те ускоряват от 0-100 за по-малко от 3 секунди. Усещането е чудовищно. Вероятно го изпитват малцина от служителите на NASA, Росскосмос и китайските тайконавти. И е чиста дрога.

Ускорението е толкова втрещяващо, че страхът дали ще останеш жив, ако нещо се прецака отстъпва пред вярата, че тялото ти ще бъде на безброй много парчета, ако нещо се прецака. През главата ми минава предположението, че има всички шансове да се превърна в червен стикер пльокнат от вътрешната страна на челното стъкло.

Стискам волана до бяло по кокалчетата на пръстите. Сега разбирам защо е толкова тежък. Тази гад иска да те убие и ако й дадеш най-малката възможност, тя няма да се колебае. Едно леко воланче, което да въртиш с пръстче е равносилно на смъртна присъда за градски дупета и мамини синчета.

12:55. Спираме пред будката на полицаите, за да покажем документите на Годзила. Гришата преговаря с ченгетата, докато друга тяхна жертва – изпечен в солариума нацепен батка с Audi S5 ни сканира с уважение, каквото не бихме получили от него в нито една друга ситуация.

12:57. АМ Тракия. Гришата ме юрка да настъпя Годзила и да светкам на трафика пред мен. Не се кефя на подобен тип изпълнения, но и не искам да пропилея тези 30 минути от живота си в мъкнене със 140 км/час зад служебния Passat на някой среднокалибрен мениджър от мултинационална компания. Естествено, анонимният млад меринджей се прави на тежък и съсипва възможността да опъна втори и по-добър ластик.

Обръщаме на първата възможна магистрална отбивка. Дупките са епични, дискретен слалом с Годзила, все пак 20 цоловите джанти са обути с нископрофилни гуми, които с лекота могат да бъдат срязани в кратерите.

Обратно на магистралата и проба на междинното ускорение. Не може да се мери със старта от място по никакъв начин. Но пак отвяваш 99,9% от трафика при всяко едно положение. Последен ластик пред Враня. Същия истеричен страх за собствената ти цялост. Не за живота ти. За целостта ти.

13:05. Спираме пред Експото, където следващия журналист вече тропа нервно с крак за неговите 30 минутки с Годзила. Пита ме „Как е”…

Бранимир Николов

Търси автомобилни истории и разказва за хората зад тях