За мръсния въздух в градовете ни

През декември 1952 г., правителството на Уинстън Чърчил за малко да си замине заради Големия лондонски смог. Тогава тежка мъгла се задържа за няколко дни над британската столица и в комбинация с безветрието и тоновете въглища, използвани от индустрията и бита, въздухът в Лондон става непоносим. Големият лондонски смог е смятан за най-драстичното замърсяване на въздуха в историята на Обединеното кралство и причинява смъртта на над 4000 души, а други над 100 хил. имат здравословни проблеми. Малко по-късно, британският парламент приема специален закон, чиято цел е да осигури чист въздух за гражданите на кралството.

Мръсният въздух не е майтап, уважаеми. Нито за хората, не би трябвало да бъде и за политиците. В България също си имаме мръсен въздух. Дотолкова, че страната ни беше осъдена от Съда на Европейския съюз за неспазване на задълженията за качеството на въздуха. Т.е. съдът в Люксембург казва, че нашата държава, не прави нужното, за прилагане на евродирективите в областта.

За основен проблем в градовете се смятат т.нар. фини прахови частици. Такива са всички течни или твърди тела с диаметър под 5 микрона и основните източници на фини прахови частици според Уикипедия са полените, пожарите, дизеловите двигатели, минната индустрия, строителството и пясъчните бури.

Твърди се, че основният източник в замърсяването на въздуха у нас е битовото отопление и транспорта. Сигурно е така, но ако искаме да бъдем наистина честни – нека добавим зле поддържаните зелени площи и индустрията, а специално за София важи и специфичната география – не трябва да забравяме, че Софийското поле е една отловина със собствен микроклимат, който няма нищо общо с този на тракийските поля към Пловдив или пък този в Дунавската равнина. Т.е. каквото замърсяване бъде произведено в рамките на котловината, в повечето случаи си остава в нея. И това се вижда ясно, в момента в който се качите на Витоша.

Животът на шофьорите не само в София, но и в повечето големи градове на България се превърна в перманентна битка за паркомясто. В допълнение към нея, добавяме изконното българско желание да паркираш пред асансьора, ако може. Ако не може – минимум в близката градинка. В резултат, на въпросната градинка тревичка не никне. Голата пръст изсъхва, след което вятърът я разпрашава и я разнася навсякъде. Сега мултиплицирайте този семпъл ефект от кварталната полянка/градинка из целия град и си спомнете какво се случва, когато се вдигне вятър. Невъобразима мизерия, която газим, докосваме и дишаме, когато сме навън и когато сме у дома.

Бизнесът е друг значим замърсител на въздуха, две мнения няма. Извън голямата индустрия, всички ние трябва да си извадим главата от задника и да признаем, че индустриалните зони край всички големи градове са поразително мръсни. А те са мръсни, защото не се поддържат. А не се поддържат, защото никой не иска това от техните собственици.

Към това трябва да добавим и строителството, в комбинация с бетоновите възли. Обикновено, този тип бизнес се случва на открито, пясъкът и чакълът са задължително навън. Един лек полъх на вятъра вдига невъобразимо количество киреч, който ние дишаме. Само в рамките на град София, бетоновите възли са над 10. И то говорим за такива, които са разположени в окръжността, затворена от Околовръстното шосе. Тези в крайградските зони са отделно. „Грандиозен“ напредък беше постигнат с искането да се мият гумите на камионите, излизащи от строителните обекти, защото (забележете) калят улиците.

Транспортът също дава своя принос върху замърсеността на въздуха. Но и тук разумния подход трябва да бъде от голямото към малкото. Защото не газифицираната жигула на чичо Пешо е виновна да дишаме фини прахови частици, а тежките машини, неотговарящи на какъвто и да било екостандарт. Не знам дали сте виждали какво излиза от димоотводите на дизелов локомотив, съветско производство – черно и по много. После са камионите трета употреба от Европа, следвани от бусовете с атмосферните дизели, минаваме през иконата на БГ автомобилната култура – дизеловия VW и неговите побратими, всички те – без катализатор.

А сега си припомнете в какво се превръщат колите ни след малко дъжд. Цялата тази кал по ламарините е мизерията, която дишаме. Всеки ден, ден след ден.

И докога така? Докато започнем да ходим с маски като азиатците? Не, благодаря.

Снимка: flashnews.bg

Бранимир Николов

Търси автомобилни истории и разказва за хората зад тях